“Не клиничната сугестия във всичките й нехипнотични варианти, а още по-малко хипнозата в учебния процес с тяхната псевдотайнственост, са ме интересували някога, а също и сега. Резервите на човешкия мозък и ум и пътищата за безвредно достигане до тях са били и са досега моята голяма мечта…
Винаги съм си мислел, че ние сме, метафорично казано, паднали ангели, заключени богове, хипнотизирани души, които са повярвали в своето ограничено нищожество. И са се примирили. Защото всяко излизане извън социо-хипнотично внушената норма за човешките възможности се наказва. В историята на редица народи е документирана вековна традиция да се избиват кадърните, които стърчат една глава над своите сънародници. Съществува предание, например, че древните българи преди 2-3000 години са убивали особено надарените, защото така са ги изпращали като посланици при техния бог Тангра (те са имали един бог). В по-нови времена методите са се усъвършенствали. Не се убива директно физически, но се знае как живеят и умират в пълна нищета и забрава повечето от гениите на човечеството, които не могат (а някои може би и не искат) да съчетаят ”небето със земята”. Примерът с Моцарт е особено типичен. Може би затова, когато срещна някой изключителен млад талант, душата ми се изпълва едновременно с радост и тъга. Мнозина не разбират защо много често казвам : ” О, той/тя е изключителен талант… sorry!”
Но нещата могат и да се променят. Представяте ли си? Изведнъж талантите не са повече обект на интриги, не са повече странни и неразбираеми, не са грубо използвани и след това грубо захвърлени от обществото, не са гладни…
Ще кажете: ”Това са приказки за деца. Кога хората ще станат толкова хуманни? Как ще се променят?” И Вие бихте били прави, трагично прави.
Но аз имах мечта. И тази мечта настойчиво ми шепнеше, говореше, крещеше: “Има метод, има форма на комуникация за “заключени богове” и за “хипнотизирани души, повярвали в своето нищожество”. Има! Има!” Този метод, тази форма на комуникация ще промени нещата. Ако това стане, всички ще се учим и ще се развиваме много по-бързо и по-творчески… и с радост… Тогава талантите няма да бъдат толкова далече от нас. Ние ще ги разбираме и приемаме, а може би някои от нас ще се изявят също като таланти. Няма да развивам по-нататък мисълта си, защото ще кажете, че наистина навлизаме в света на приказките.
ННо ето какво се случи с мен веднъж: аз получих неочаквано един подарък.”
Из “Сугестопедия-Десугестивно Обучение”, Г. Лозанов, СУ, 2005, София
Път
Професор доктор Георги Лозанов се ражда в семейство на интелектуалци в София на 22 юли 1926 година. Животът му на улица „Оборище“ 66 е свързан с противоречивите чувства на радост и тъга в детството и спомена за нежното лице на майката.
Майка му, Стефанка, напуска този свят съвсем млада, докато малкият Георги е само на две години и половина. Образът на майката остава най-свят за него. Търсенията в света на невидимото, на тайнственото, онова, което само се усеща, а не се вижда започват още от най-ранната му възраст.
София през 1931 година е щастливият път до детската градина, срещите с малките приятели, ръката на баба Райна, търпението и добродушието на дядо Райчо, който го научава да чете неусетно, сгушен при него на канапето. На пет години Георги чете свободно вестниците, умее да говори отзад напред и забавлява възрастните.
След това настъпва обрат в живота му – премества се в Лом заедно с баща си, който се грижи за него в новото си семейство. Училището е важна част от живота на баща му, Кирил Лозанов, който е директор на гимназията в Лом и преподавател по история. Втората му майка е начална учителка – мила и внимателна. Има сестра, Дамянка, която до края на живота си ще остане негов верен приятел, довереник и сътрудник. Лом е мястото на приятелствата, мечтите, есенните разходки край Дунава, първата любов, копнежа, необикновените идеи, изказани на глас, първите опити в света на парапсихологията, затвора на 18 годишна възраст по политически причини…
България и обичта към Нея са равностойни на преклонението пред Майката. Пламенната любов, която баща му му предава ще съпътстват доктор Лозанов през целия му живот и навсякъде по света. В стаята над леглото виси портрета на Георги Сава Раковски. Любимите му автори са Пейо Яворов и Димчо Дебелянов.
Чете Достоевски. Смята го за най-великия психолог. Години по-късно ще говори за княз Мишкин и неговите думи „Красотата ще спаси света!” при формулирането на седмия закон на Сугестопедията. Продължава образованието си в Медицински Университет в София. След един спор с баща си, който го е съветвал да стане хирург, доктор Лозанов отстоява своята позиция да бъде психиатър – за да разбира душата на хората. Завършва през 1951 година и в резултат на всеотдайната си работа за кратко време се превръща в един от най-добрите психиатри в София. 10 години по-късно ще напише в ръководството по психотерапия: „Още древните индуски закони изисквали от лекаря да има чисто и благородно сърце, да не се движи от материални подбуди, да е готов за всеотдайна служба на болните. Обръщало се внимание на външността му. Лекарят трябвало да бъде облечен много добре, да е приличен на вид, да благоухае. Лекарят въздействува на болния с целия комплекс от неподозирано богати раздрази.” Макар и трудни годините на следването и живот като млад лекар са наситени с духовно израстване, стимулирано от неговия наставник професор доктор Емануил Шаранков. Изследва учението на Учителя Петър Дънов, посещава Изгрева и се среща с едни от първите ученици на Учителя – Боян Боев и Иван Антонов. Дълбокият им хуманизъм оказва влияние върху философията и мирогледа на доктор Лозанов.
Опитите му в областта на неограничените възможности на човешката личност се осъществяват в Софийски Градски Психодиспансер, Института по Физиология на Мозъка на БАН , в Катедрата по Психотерапия в ИСУЛ.
Стриктен в експериментите и почтен в отношението си, изследва 43 ясновидци в България като най-сериозно внимание отделя върху изследванията върху Ванга Димитрова. Страстен защитник на психотерапията като път към лекуване на соматични и психосоматични заболявания, изследва ролята на внушението в клиниката и като комуникативен фактор. Доказва силата на парасъзнанието чрез операцията на ингвинална херния без упойка, само чрез сугестия в будно състояние и опита за запаметяване на 1000 френски думи през 1965 година. Изследването на необикновените способности на човешката личност го отвеждат в Индия. Три пъти посещава тази страна, школите на Шри Оробиндо и Шри Йогендра за да разбере, изучи и опише научно постиженията на йогите.
Започва създаването на една нова наука – Сугестология.
На 6.10.1966 година със създаването на Научноизследователски Институт по Сугестология в София, България, е назначен за негов директор.
В продължение на 19 години под негово ръководство ще се създаде и развие като експериментален клон на сугестологията и нейното приложение в педагогиката – Сугестопедията. Със създаването й, светът на образованието вече никога няма да остане същия.
Превратностите на времето, в което му е отредено да живее и твори, го поставят пред редица изпитания – признание като класик в областта на образованието на 50 – годишна възраст, следвано от изолация от международната научна сцена поради политическо непокорство.
През 1994 година по покана на кметството на Виена и в частност на доктор Йозеф Бандион, доктор Георги Лозанов приема и австрийско гражданство.
След дългогодишно отсъствие от родината си през 2008 година доктор Георги Лозанов отново се завръща в България и се установява в тихия град Сливен.
Продължава да работи до последния си дъх. Обучава преподаватели от цял свят.
Напуска този свят на Гергьовден, 6.05.2012 година, на 86 годишна възраст, заобиколен с Любовта на учениците си.
Дълбок поклон, доктор Лозанов!